bubble pop electric

фасове

Иво — Thu, 25 Mar 2010 18:44:58 +0000

поглеждаш пепелника.
пълен е с фасове. представяш ли си как са горели ако са били настроения?
фасове с червило.
не, това с руси жени.
русите жени, които оставят червило по цигарите, нямат какво друго да кажат. сякаш са захвърлили шибаните си мисли там, в пепелника на желанията. домакини. домакинки. пички. и пичове.
тъпи самотни егоцентрици.
не искам въздухът да чертае пепел от фасове. не искам да те обичам през елементарната им самотност. скапани повърхностни прелюбодейци.
няма да се подмамя.
няма да се подмамя.
тръгвай.
и не си слагай фаса там. това е гробище. за домашни хора.
някой разбира ли любовта?
колко струва едно червило? курвенско. с цвят – виолет. аз съм само цвят лилав.
люляк съм. честит осми март. имате празник днес. а мъжете – банкет.
успяхте ли да препълните пепелника?
всичко идва от телевизията.
планета.
какви се вие планетянки? синьо генерирани не сте.
но може някой да ви впрегне в армията на настроенията
и да избиете всичко
живо
що не пуши.
всеки тръска цигара в общия пепелник.
в кенефа на посредственото.
там, където се случва животът на пчеличките. дето пърхат и носят
клюките на съвремието. дето търсят банкноти по уличките на заблудата си.
изчезвай.
и си научи урока следващия път.
няма да дишам настроението ти.
няма да пуша.
няма да съм евтина
меланхолия.
и да тръскам фасове.
фасовете ще си ги държа в хладилника
и ще съхранявам болката
и ще си държа меланхолията
и цветовете
и музиката
и театъра.
и няма да тръскам в пепелника ви.
ще си тръскам
на пода,
легнал,
отляво
и ще пада
и ще пада
и ще пада
моята пепел
в моя
хладилник
ще си пазя
своето
моите спомени
от моята любов.

здравей.

Иво — Mon, 22 Feb 2010 13:44:46 +0000

здравей, виждал ли си онези мъничките човечета, които не се усмихват никога, малките черни особени очички, които светят и те е страх от тях, да не те завлекат в мрака на бездействието.
стоя и се чудя дали трябва да правя нещо, дали мога да правя нещо, за което претендирам, че го правя добре, дали наистина създавам и има ли смисъл да създавам, и мога ли да създавам, и трябва ли да създавам. и трябва ли да съчетавам синьо с кафяво, само, за да бъда някой, и да оставям следа с някаква тъпа еклектика, от която на повечето разбиращи и неразбиращи критици и без това им се повръща? това не е въпрос, това е чернова на нещото, което няма да направя току-така. и знам, че ме мързи, мързи ме да съм смел, мързи ме да обичам това, което правя. да си отпусна ръката, да правя артистични линии на заложеното (?) в мен. променят се нещата и гадният ми папагал непрекъснато вряка, но няма да го нарисувам, заради красивите си сини и жълти пера. като някаква дъждовна локва, в която да си изсипеш кафето и да се изплюеш на всичко и на всички и както тарантино да свършиш от творбата си и да ти е през половия член дали на някой ще му хареса. (?) това не е въпрос, просто казваш здравей на човечето и го пускаш да изчука работата ти по най-грубия начин и после ти остава да се скътаваш и да си успокояваш нервите с фасове и десет кафета на ден. три, четири, раз-два-три, за х*я ме хвани и не ми анализирай създаденото, ако гледаш на нещата като м н о г о я к и лудници.
ще бъде.
някога.
приветствано добре малкото човече с черните очи.
то ми праща факс всеки ден,
но не на всеки мога да
отговоря със
здравей.

нищо

Иво — Wed, 20 Jan 2010 00:38:53 +0000

скучна проза за теб и за мен.
от време на време.
за един по-наситен вкус на сутрешното кафе, моля запалете цигара.
това го пише в на паулу коелю (как се пише?) новата книга.
и извинете за грешната информация.
много странният младеж, седна на бара, повдигна чашата с кафе и извади паулу от найлонова торбичка.
класика в жанра.
кафе, цигари и скучна проза. по-добре да шиеш гоблен. и да слушаш ем ти ви. и после да прибираш мъжа си от работа, защото не му е било до паулу днес и се е напил като прасе.
въобще.
тъпа проза на съвремието. и евтино кафе за цигарено битие. амин.

цитрус

Иво — Tue, 19 Jan 2010 18:57:39 +0000

Косата ти мирише на мандарини. Очите ти миришат на мандарини.
Краката ти – на генномодифицирани портокали. Които миришат на мандарини. Така го казах, за да избегна повторението, което се случи пак. Но неизбежно е да не го повтарям.
Автобусните преходи пак се повтарят и след час съм при теб. За да ми миришеш на мандарини. И ароматни клечки. Сандал. Онези с ванилията ми ги даде, защото съм лигльо. И обичам. Сладки аромати, такива.
Очите ти. На мандарини миришат. Устните и те. Обичам устните ти, защото миришат на мандарини. И целувката ти е винаги сладка. И цитрусова. И очите ти блясват в оранжево. И миришат на мандарини, ама вече го казах. Пак повторение. Както миговете. Мога ли да ги запомня? А ти можеш ли? Казваме си „да” и продължаваме. Да, и ги запомняме. И пак си мандаринена. И пак те искам, и пак правя автобусния преход, и пак се карам по телефона с другите, и пак кривя поглед, защото нещо не е наред, и пак лягаш на гърдите ми, и ме успокояваш, и пак ми се усмихваш всяка сутрин, и дори обяд, и казваш, че има мандарини за вечеря. И знаеш ли? – ти обичаш мандарините. Велик е този аромат. С който ароматизираш света ми. Искаш ли ванилия? Или шоколад? Бял шоколад с бонбони. Виолетки. Натрошени небрежно и полепнали по бялата маса. За да се заливаме от смях и да чупим парчета по пътя. И после да се хилим на „Аватар”. И да си легнем изморени с бялата Бйорк. Знаеш за Бйорк. Дори я заобича заради мен.
И престани с този мед. Полепваш по мен цялото ти същество, а после трябва да гоня злите усмивки от себе си, за да те предпазя.
Гошо си ти. Гошо. Гошо си ти, когато те няма. Гошо е плюшен и не се върти в леглото. Гошо е мечка. Само че не бяла. Такава, бежова една, златна охра. Почти оранжева.
Казах ти, че искам да те нарисувам гола, а ти не ми даде. А няколко мандарини не правят натюрморт. Това го знаеш също. В университета трябва да сте го учили.
Малко съм самовлюбен. Но само ти си го мислиш. Дори аз. Защото като станем сутрин, се поглеждам в огледалото и ти мрънкам, че съм рошав. Вироглавие, явно. Не ти пука, обичаш ме и така. Обичаш ме и когато заспивам преди теб. Защото се уморявам бързо от ходене. Нали знаеш за болните ми крака?
Ако остана прикован на легло, до мен ли ще си? И ще ми миришеш ли на мандарини? Ще ми купуваш ли акварелен картон? Ще ми правиш ли тирамису?
И пак ще миеш нахалните чинии на съквартирантите. И пак ще се усмихваш. Не ти пука. Аз съм се завил с Бйорк и ставам малко след теб. Ставам. Но не ставам. Идваш с гореща арабика. С мляко, да. И пак ми казваш, че ако кафето трябваше да се пие с мляко, щеше и на храста то да расте с крави. С малки кравички около всяко зърно.
Време е да си ходя. Знам. Трудно ми е пак. Понякога искам да застина като керамична фигура и да се смаля, за да запазя присъствието си. Пак ще ми миришеш на мандарини. Следващия път.
И ще кипя. Тогава ще се целуваме пак. И ще греем в оранжево.

алкохоло-меланхолично

Иво — Tue, 03 Nov 2009 21:46:02 +0000

Злобният шум на вятъра не ме безпокои. Седя на терасата в един стол и съм завил краката си с някакво окъсано старо одеяло. Толкова ми се спи, че посягам към чашата на масичката до мен. Силно, топло и ароматно, черно кафе. Точно както го обичам.
Вдигам чашата, за да отпия и виждам дълга и тънка чертичка, оцветена в черно по повърхността на чашата. За миг ми заприлича на черен конец, но после осъзнах, че любимата ми чаша е счупена. Нищо.
Отпивам. В този миг като в песен на метъл група се чува ужасен гръм. Стряскам се. Опускам книгата. След това кафето. Замалко да се залея с горещо кафе.
Толкова обичам кафе, а и тази меланхолия на терасата, дяволски-ужасната буря посред лято… И книгата, която чета за трети път…
Сам.
Усещам как къщата се изпразва малко по малко. Първо татко, после баба и дядо…Отиват някъде. На село. Но аз съм тук. Зачудих се дали там – на село има буря. Предполагам –да.
А косата ми е пораснала много. Усещам как кичур цопва в окото ми, което трескаво следи черните букви на 13-та страница.
13-та ли казах? Да се надяваме, че в мен няма нищо мефистофелско. Макар че, се съмнявам. Във всеки човек има дяволско начало. Убеден съм.
Емили Грей ще умре на 26-та страница. Убеден съм. За три пъти прочит никой не може да ме убеди в обратното.
26-та ли казах? Хм. 13+13=26. Явно дяволското е по 2 в мен.
Затварям книгата и се чудя.
Като в пъзел. Стоя и се чудя кое парченце да поставя. Дали да се опитам да се обадя. Или да си налея… водка. Има и сок. От портокали. (обичам сок от портокали). Или да се преоблека. Или да пък… да излеза. Сам. Навън… Отпада. Навън има буря.
Отварям хладилника и посягам към кутията сок. Хм;
Някой пак е пил от сокчето ми.
Ха – спомних си за „Снежанка и седемте джуджета”. Някой е пил от чашката ми. Някой е ял от чинийката ми…
“A Снежанка къде е”?
По – добре да й се обадя… или? Винаги съм мразил караниците. То не, че сме се скарали, ама така го почувствах.
Ни. Ебаси междуметието. Седя като препариран. Аз съм загубеняк.
Не, не. Не съм. Аз съм гаден. И ще тъпча. Наред. Всичко. И всички. Нали 26 е моето число. 13+13. Или 13 по 2.
Математика.
Всичко е математика.
Едва ли.
Всичко е… Всичко е…
Толкова просто.
А аз не знам защо ми е трудно в този миг точно. Къде ли е Снежанка? Дано няма седем джуджета около нея… че какъвто съм ревнив, мога да извърша нещо глупаво. Дяволски глупаво.
Водка. Пие ми се водка. Бутилката е пълна. Наливам. Малко лед. Малко сок.
Малко ли казах?
Много лед. Много сок. Много…
Водка?
Не. Няма да се напивам.
Защо?
Защото не искам?
Не.
Все ми е тая.
Снежанке… Майната ти.
Доспива ми се. Май се напих или не съм.
-Ало?
-Кого търсите?
(пауза)
Млъквам. Напил съм се. Отново.
Дали да не си направя малко кафе, за да изтрезнея…
Хм;
Обичам черното кафе. Горчиво. Горчиво като животът ми.
Не, не съм пиян. Въобразявам си. Искам да убия Емили Грей…
Още 13 страници… и ще е мъртва.
Емили, майната ти. Мразя те. Искам да умреш. А и да не искам, ще умреш.
Не. Съм. Пиян.
Какво казах?
Не знам. Ало, балоните? Сам ли съм?
Не съм ли?
Мисля, че ме лъжете. Кои сте вие? Хора??? Къде сте? Сам съм… или съм
Самотен?
Още една чашка и ще изпия водката. После ще заспя. А след това ще стана пак. Ще си го изкарам на някого. Може би на седемте джуджета.
(дано не са седем).
А и искам Снежанка само за мен.
Да галя нежно косите й черни. Да целувам устните й алени. Да докосвам гърдите й…
Какви ги говоря?!? Май не трябваше да се напивам.
Пиян или трезвен – пак съм сам. Искам да е с мен. Искам ТЯ да е с мен. Ще се превърна в джудже. Ще заживея в гората. Само, за да сме заедно. Не зная как да продължа.
Мразя тъпата лятна меланхолия. Мразя портокаловия сок. Мразя Емили Грей. (а тя е мъртва след 13 страници) Мразя. Мразя, когато баба, дядо и татко отиват на село. Мразя да съм сам. Мразя да гърми. И да вали. Мразя да седя на терасата. И да чета книга. Мразя да си мисля, че съм дявол. И че след 13 страници тя ще умре.
Тя е вече мъртва.
Снежанка? Защо пък точно Снежанка? Може би, защото
Има ли някакво значение?
Опускам чашата на пода. Счупеното носи здраве.
СЧУПЕНОТО НОСИ ЛЮБОВ!
Да, бе, да. А, аз съм Снежанка. Хм.
Тя е Снежанка, но такъв е изразът.
1, 2, 3… Ще й се обадя. Не мога вече. Малко съм пиян, но ще ми мине.
Малко ли казах…?
-Ало, Снежанке? (оппа)
1, 2, 3… бум! Мразя да ми затварят телефона. Ама и аз какъв съм глупак. Естествено, че тя не се казва Снежанка.
Ще опитам пак.
1, 2, 3…
-Ало?
„Телефонът на абоната не е включен. Моля опитайте по-късно.”
Страхотно. По-добре да се върна да прочета как Емили Грей ще умре. Или пък да опитам отново… Ей, сега, само да си допия чашката. Водка…
Винаги съм обичал водката, когато се чувствам сам. И когато нея я няма…
Защото животът ми е пъзел…
И съм изгубил 13 парченца.
13 фатални парченца. И започвам да ги удвоявам…
Не съм пиян.